Изповед на една майка на 3 деца, която не си дава право на грешки
Илюстрация: Guliver / iStock
„Много е трудно да си спокойна и усмихната, ако синът ти рисува най-некадърно от всички детската градина, ако пише с най-много грешки в училище и не побеждава на състезания и олимпиади.
Непрекъснато повтарям, че всеки има право на грешки, но в действителност не вярвам в това."
С тези думи започва разказът на една майка на 3 деца, която съветва всички амбициозни майки, устремени съм съвършенство, да се успокоят и да отдъхнат. Защото животът на перфектните родители се превръща в същински ад.
Чуйте я.
Голяма ми тайна е, че непрекъснато лъжа децата си. И нямам предвид милите истории, които разказваме за Дядо Коледа и Феята на зъбките, нито обясненията, че мама и татко се заключват в спалнята, „за да си поговорят“.
Имам предвид много по-сериозни неща.
Всеки път, когато успокоявам децата, и им казвам, че да грешиш е нормално и естествено, вътрешно въобще не съм съгласна с това. И всеки пак, когато им внушавам, че да си идеален и перфектен не е задължително, аз лъжа. Защото не смятам така. Казвам им го, само и само да не израснат такива сбърканяци на тема перфекционизъм, каквото на практика съм аз.
Не знам кога започна всичко това. Не осъзнах доколко ситуацията е сериозна, докато не станах майка.
Моята първа бременност премина по ноти. Нямах никакви проблеми със здравето. Никакво гадене и повръщане сутрин. Всеки ден ходех в спортната зала, правех упражнения за бременна, а лицето ми не се разду и не отече като поничка.
За първи път в живота си имах прилични гърди. Раждането премина идеално. Така че нямаше за какво да се тревожа.
Проблемите започнаха на втората вечер.
Стана ясно, че синът ми не може да суче. Беше гладен. Не преставаше да реве, и не искаше да се храни.
Така, обляна в сълзи, прекарах първите 8 седмици, наблюдавайки как той губи тегло. И нищо не можех да направя.
След това някак успях да се справя с кърменето, но бебето се покри с гнойни пъпки. И те плъзнаха по цялото му тяло. И не се изчистиха в продължение на няколко месеца.
По-късно разбрах, че това е някакво форма на екзема, която аз съм влошила, докато непрекъснато съм пробвала да махна пъпките. Просто като всяка майка и аз исках да снимам бебето си като ангелче, което спи под зелката. Като в рекламите.
Когато синът ни навърши 4, в детската градина им дадоха задача да нарисуват и подредят колаж с информация за себе си – нещо като „Аз и моето семейство“.
Синът ми беше много горд, избра и залепи най-любимите си снимки. Но една от буквите в името му беше изписана огледално. Той все пак беше само на 4 години. Учителката ми каза да не го карам да я поправя. Със сигурност след време ще се научи правилно да пише тази буква.
Ама не. Аз не можех да мирясам. Как така? Нали таблото ще стои на стената, на най-видно място и всички ще видят, че буквата е написана неправилно. Така не трябва да става.
Помолих ли сина си да изтрие буквата и да я напише наново? Да.
Смятам ли днес, че тогава съм постъпила правилно? Не!
Доволна ли съм, че постоянно го карах да застава усмихнат, за да изглажда миличко на снимките с роднини и приятели? Не.
Всяко детско прегрешение ме вадеше от кожата ми, все едно децата бяха длъжни да са идеални.
Синът ми не може да играе баскетбол така добре както останалите момчета! О, ужас!
Дъщеря ми излиза от къщи чорлава. Само не това.
Децата ми помагат с прането, но някак не умеят правилно да сгъват дрехите, ъгълчетата се разминават ... Трябва непременно отново да ги сгъна.
Аз съм на 38 и съм майка на 3 прекрасни деца, всяко от които има собствен характер и интереси. Един обича да чете, той ни е всезнайко. Той винаги нещо твори, измисля нови проекти. Дъщеря ми е най-добрият човек от всички, които познавам. Обожава да майстори и прави чудесни картички и подаръци. Около нея винаги е разхвърлено и в безпорядък, защото прави поредната изненада за баща си или пък къщичка за парцалената си кукла.
Малкият ми син е най-деен, шумен и активен. Той е спортен тип - успява да наруши всички граници е единствен от всички деца, който прекарва по няколко нощи в седмицата в леглото но мама и татко.
Така. Честно казано, иска ми се те понякога да правят грешки. Всеки от тях. Искам да знаят, че неуспехът няма никакво отношение към техния талант или характер.
Иска ми се те да научат, че няма успех без провали – дори и най-известните и талантливи хора са имали и неуспехи.
Слушам се как казвам всичко това и не вярвам на собствените си думи. Защото сама на себе си, не давам право на грешки. Знам, че децата ми се развиват нормално и, че аз съм нормална майка. И знам, че ако някое получи кариес, причината няма да е в това, че е яло много сладко или, че не съм контролирала дали качествено си мие зъбите.
Знам, че не е задължително да получават само шестици, и, че всеки срещнат не може постоянно да им се възхищава.
Понякога обаче разумът ме напуска. И моята тревожност и стремеж към съвършенство вземат връх.
Какво да правя? Как да науча децата си, че никой не е длъжен да е идеален?
Как да им обясня, че безумният стремеж към съвършенство може да разруши отношенията? Вероятно трябва да си разреша самата аз да допускам грешки. Да разреша и на децата да грешат. И да се подкрепяме едни друг всеки път, когато това се случва.
Днес например няма да сгъвам след тях прането, опитвайки да постигна абсолютна симетрия. Ще разреша на дъщеря си да се среше сама. Няма да дудна за хаоса в къщи – нали те се занимават с творческа работа?
И ще се стремя да съм горда със своето съвършено-несъвършено семейство.
Karen Johnson, адаптация Мона Василева
Трябва да сте регистриран потребител за да напишете коментар
Коментари